Отдавна не ми се беше случвало да бъда сама със себе си. Напоследък си мисля, че в цялата галимация на живота някак си се изгубих. Съществувам за децата си, за работата си, за дома си. Но за себе си рядко намирам време. Сигурно с всички е така, но аз обичам собствената си компания.
И ето, че вчера най-после намерих време за това. Подарих си разкошна разходка в Морската градина. Не си взех книга, нито работа. Не е лесно да преодолееш нуждата вечно да си зает с нещо, но си го наложих. Вървях бавно, безцелно. Седнах на една слънчева пейка и погледах морето. Блестеше красиво, а покрай мен падаха есенни листа.
Спокойствие и безгрижие. Даже не знам дали мислех за нещо. Наслаждавах се. Небето е синьо, по-синьо от морето. Такова е само през слънчев есенен ден. Слънцето грее топло, по-топло от прегръдка. Така грее само в края на есента. Оплело се е в косата ми и я прави златна и красива. Обичам слънцето да си играе с косата ми.
Станах да се поразходя. Накъде отивам - не знам. Стъпвам по есенни листа и вдъхвам уханието им. Блаженство. И не съм сама, да знаете. Има много хора покрай мен, но не срещнах познат. Може и някой да ме е видял, но да не се е осмелил да ме извади от обедната летаргия.
Вече се връщам. И походката ми става някак по-забързана, защото знам къде отивам. Трябва да се върна, имам работа. .
Но сега всичко е по-различно. Мисля, че се усмихвам.
