Slavy's Cakery

вторник, 2 август 2016 г.

Боровинкови (дни и) нощи


Фестивал на боровинките - звучи мило, забавно и някак невинно. Заглавието ни привлече веднага и решихме да отидем. Да, отчетохме че преходът до хижа Амбарица е 4 часа. Да, прочетохме че се намира на 1500 метра височина. И да, знаехме че нямаме особена подготовка. Стегнахме багажа.


Нарамихме раници, чували, постелки, провизии и дрехи като за една седмица.


 И тръгнахме по стръмната пътека към хижата.



Първите час-два минаха добре. Катерехме безстрашно хълм след хълм, шегувахме се, спирахме да се полюбуваме на гледката и да похапнем - нали средата вече беше зад нас. Но ..... колко сме се лъгали! Постепенно, заедно с падащия около нас мрак, приказките станаха все по-редки и повече приличаха на оплаквания. Лека-полека първоначалният ни ентусиазъм беше изместен от колебание и дори страх. От около час беше съвсем тъмно и вече чувахме музика откъм хижата, но пътеката нямаше край. Виеше се все така безцеремонно и стръмно нагоре. Чуха се предложения да нощуваме по път. От време на време ни задминаваха хора и обещаваха, че сме близо. Но не бяхме! С много "уф" и "ох" и "не мога повече", след близо 7 часа преход, най-после стигнахме заветната хижа Амбарица. Имахме сили само да разпънем палатките на мократа трева....
                                     
                                       А на сутринта видяхме ето това:



 Невероятно красива, изпълваща сърцето и душата с кислород гледка! Простор, тишина и нищо друго.

Пъстрите палатки, пръснати навсякъде по околните поляни, бяха като цветя сред гъстата 
трева. 

Е, имаше и много истински цветя. 

Някои от тях никога не бях виждала. Най-голямото удоволствие за мен беше да легна направо в тревата и да оставя буболечките да преминават невъзмутимо през мен, докато гледам облаците, препускащи на една ръка разстояние от мен в небето.



  А нощите.... Ах, тези боровинкови нощи, поляти с Борохито, обсипани със звезди, и огласени от прекрасна музика....



 Може би от надморската височина, може би от близостта до звездите, а може би и от акустиката на околните върхове, подплатени с вековни борове, но музиката имаше космическо звучене. Такова в равнината или в концертна зала никога не може да се постигне. Децата бяха впечатлени как така Теодоси Спасов кара кавала да звучи ту нежно, ту странно, ту като диво животно. Казах - майсторлък!


 Майсторлъка си можеше да прояви всеки желаещ - да рисува върху камъчета или кора от дърво, да издялка дървена лъжица, да направи горско елфче от шишарка...








 А най-големият майсторлък беше сутрешното приготвяне на хиляди мекици с малиново сладко, за които гладните фестивалници се записваха в дълги списъци и чакаха още по-дълги часове. Както каза един от участниците - мекиците се плащат не с пари, а с търпение!


И така, след толкова незабравими и непознати за мен емоции, дойде време да се сбогуваме с хижата,


с тучната ароматна трева


                       
и с приключението, наречено "Фестивал на боровинките". Да, никой не ни беше казал, че изкачването е толкова трудно. Че по пътя неведнъж ще искаме да се откажем. Но и никой не ни беше казал, как всяка една трудна стъпка си струва, дори само заради гледката отвисоко.

Ойларипи от мен, покорителката на първия в живота ми връх, Славяна!



вторник, 16 септември 2014 г.

Първокласник


Звънецът би и той порасна. 


Малкото ми момченце е първокласник. Прекрачи прага не само на училището, но и на живота. Вече е човек с отговорности, с програма и с домашни, с правила и разписания. Но също така и с възможности. Възможности да расте, да лети, да избира. Знам, че е умен и че ще направи най-доброто за себе си. Радвам се за него с онази възрожденска радост на родителите, които са успявали да изпратят чедата си на школо. И все пак сърцето ми е свито. Защото малкото ми момченце вече не е само моя грижа. То е грижа на Системата. Защото и аз съм безсилна пред нея. И дори да искам да го оставя да си поспи още пет минутки сутрин, не мога. А той спеше така сладко днес - вдигнал ръчички като бебе, пухкав и розов. Моето бебе. Събудих го, а той веднага стана, изми се, облече се, дори нямаше търпение да си изяде закуската. Поиска сам да си носи раницата. Моето голямо, отговорно момче!


Вечерта преди първия учебен ден дойде както всяка вечер да се погушкаме. "Обичам те, мамо! И обичам да се гушкаме, нищо че някои смятат гушките за бебешки." Обясних му, че точно прегръдките ни дават сила и любов, че те са много важни през целия живот на човека. "Аз винаги ще те гушкам, мамо", каза той и заспа.


Върви напред, мое усмихнато, умно и мило момченце! А аз ще бъда винаги там, може би една крачка зад теб....


понеделник, 1 септември 2014 г.

Кино за ушите......и душата


Ако нещо може да промени настроението ми като с магическа пръчица, това е музиката. Има мелодии, за които съм сигурна, че са свръхестествени. С някаква необяснима сила те проникват право в душата ми, директно, без предупреждение, без подготовка, и я превземат. Раздвижват най-тънките струни и я карат да пее, дори преди миг да е ридала. Ушите са пряко свързани с душата. Мисля, че дори пътят от ушите до душата е по-кратък от този, тръгващ от очите. Затова музиката е всепризната магия и затова думите на нежност са толкова важни. Те проникват право в сърцето, и ако са правилните, остават там, загнездват се и пускат дълбоки корени.   Обичам всичко да има логично обяснение и винаги го търся. Но при свръхестествените мелодии не го намирам. Какво им дава такава сила? Въздействат като наркотик - понякога с дни и седмици имам нужда да слушам тази мелодия непрекъснато, да поемам дневната си доза, като всеки път отново и отново се убеждавам в гениалността й. Това може да звучи като натрапчиво чувство, но всъщност е много приятно. По вените се разлива една сладост, която само хубавата музика или шоколадовата торта могат да дадат.

Преди няколко дни изпитах тази сладост на концерта на Васко Василев. Излишно е да описвам атмосферата в летния театър по залез - тъмнеещите бръшляни, вечерния хлад, прехвърчащите прилепчета, далечния шум на живота, случващ се някъде там.... Всичко това подсили усещанията - точно както кафето усилва вкуса и аромата на шоколада. Няма смисъл и да говоря за това, че Васко е гениален музикант. Може би този откъс малко ще подскаже какво имам предвид.




Васко излезе на сцената с подскоци, облечен целият в черно и със сини тиранти - приличаше на момченце. Енергията на малката му фигура бързо обхвана цялата сцена, публиката, а мисля и че струеше като лъч светлина нагоре в небето. На този концерт най-после разбрах какво означава медитацията - издигнах се над всичко и душата ми се освободи и запя. Старата цигулка му се подчиняваше и свиреше както филмови класики, така и популярни парчета и класически произведения. Слушах го и си мислех - във всичко ли влага такава енергия? 



След концерта и след три биса, Васко излезе навън и раздава автографи близо час. На всекиго се усмихна, размени дума, снима се с феновете.


Не са много българските ГОЛЕМИ звезди, които се държат така човечно. А Васко е ГОЛЯМ. Щастлива съм, че бях под въздействието на неговия талант, че попях и потанцувах и че се сборих със стотиците фенове за автограф. Купих си диска му, въпреки че нямам къде да го слушам. Но дори за един диск с  такава музика си струва да си купиш плейър.





















сряда, 5 февруари 2014 г.

Коледа завинаги


Вече е февруари, а у нас още стои коледната елха. Много обичам Коледа. Тя ме свързва с детството - спомените за нетърпението, с което очаквах Бъдни вечер и подаръците, а трябваше да спя следобед. Как да спя? Само броях минутите и часовете, оставащи до празника. Сега виждам това нетърпение в моите деца. Помня го много добре и никога не ги карам да спят в следобеда преди Бъдни вечер. Помня уханието на немските коледни сладки, които по неведоми пътища стигаха до социалистическото ми детство. Помня как всички се събирахме, облечени с най-красивите си дрехи и най-широките усмивки. Уж сме само роднини, но се усеща и някаква официална тържественост. Баба ми казва молитвата "Отче наш" и всички пожелаваме нещо хубаво за себе си и останалите.... 



Сега много от тези усещания са поизбледнели, но всяка Коледа ги изваждам от миналото, изтупвам ги от праха и ги лъсвам грижливо. Може би затова не мога да прибера играчките в кутиите и да пъхна елхата под леглото. 


Тази година всичко започна с изпичането на десетина тави коледни сладки. Вече стана традиция да подарявам ръчно изрисувани къщички на близките си хора. Не мога да измисля нещо по-лично за подарък. Докато ги рисувам, в главата ми се къдрят и носят хубави и леки мисли и сигурно с боята и четката успявам да запечатам част от тях в меденките.

Получи се цяло весело и шарено коледно село.


Жителите му бяха весели снежни човеци с горещи сърца. Толкова горещи, че чак разтапяха снежната им гръд.

Направих и поредния си - този път успешен - експеримент с френски макарони. Успешен, успешен - получиха се десетина макарона с нормална форма. Но пък вкусът - Париж в една хапка! Бадемовата черупка, съчетана с ганаш от бял шоколад и малиново сладко, беше като тежък и сладък френски парфюм, като мека кожена яка от бяла лисица, като елегантни обувки на висок ток.


 По-веселата част от коледните ми творения включваше две детски торти. Първата беше за партито, което организирахме за децата на работа. Отвътре беше като щолен - сигурно имаше над килограм сушени плодове и ядки, ароматна и мека.

А другата беше за една малка госпожица, която за съжаление е алергична, та не могла да я опита. Но се надявам поне да се е радвала да я гледа!


Така отмина и тази Коледа. Без сняг, но с много глазура по устните и сърца, пълни с надежда за по-добра година.






вторник, 29 октомври 2013 г.

Сама със себе си


Отдавна не ми се беше случвало да бъда сама със себе си. Напоследък си мисля, че в цялата галимация на живота някак си се изгубих. Съществувам за децата си, за работата си, за дома си. Но за себе си рядко намирам време. Сигурно с всички е така, но аз обичам собствената си компания.



 И ето, че вчера най-после намерих време за това. Подарих си разкошна разходка в Морската градина. Не си взех книга, нито работа. Не е лесно да преодолееш нуждата вечно да си зает с нещо, но си го наложих. Вървях бавно, безцелно. Седнах на една слънчева пейка и погледах морето. Блестеше красиво, а покрай мен падаха есенни листа.




Спокойствие и безгрижие. Даже не знам дали мислех за нещо. Наслаждавах се. Небето е синьо, по-синьо от морето. Такова е само през слънчев есенен ден. Слънцето грее топло, по-топло от прегръдка. Така грее само в края на есента. Оплело се е в косата ми и я прави златна и красива. Обичам слънцето да си играе с косата ми.




Станах да се поразходя. Накъде отивам - не знам. Стъпвам по есенни листа и вдъхвам уханието им. Блаженство. И не съм сама, да знаете. Има много хора покрай мен, но не срещнах познат. Може и някой да ме е видял, но да не се е осмелил да ме извади от обедната летаргия.



Вече се връщам. И походката ми става някак по-забързана, защото знам къде отивам. Трябва да се върна, имам работа. . 


Но сега всичко е по-различно. Мисля, че се усмихвам. 


понеделник, 19 август 2013 г.

Ваканция, ура!


Ако си мислите, че животът е в големия град, много бъркате. Животът се крие....... на село. Точно така. В най-малкото, най-безлюдното и запуснато селце има повече живот, отколкото в любимата ми Варна, както открих по време на семейната ни ваканция в Еленския балкан. За 7 дни имахме повече преживявания, открития и вълнения, отколкото съм имала тук за година. Видяхме диви животни, изгубихме се в планината, къпахме се в реката. Аз се почувствах отново като дете и май точно това е целта на ваканциите, а? Както едно време при баба и дядо. Но за да не говоря само празни приказки, ето и снимки, които по-добре от мен ще ви разкажат.


Това е дворът на къщата ни в село Лазарци - голям, зелен и само за игра. Е, добре де, правихме си също и барбекю, и доста ракийка изпихме.


Но там в планината ракията не хваща така и на сутринта не боли глава. Магия!

Имахме също палатка, разпъната на поляната пред къщата, където децата заспиваха всяка вечер на чист въздух под звездите.
Под сянката на тази круша си лежахме, четяхме и просто блеехме безгрижно към небето и планините наоколо.

 По въжето за простиране непрекъснато вървяха мравки - от къщата към крушата и обратно. Една вечер въжето се скъса и после видяхме, че всички мравки са се скупчили на стрехата на къщата и се вайкат. Поправихме мравешката магистрала и в природата пак се възцари мир и спокойствие.


По пътя към Христовския водопад.


На мен това място много ми напомняше на сцена от Джурасик парк. Честно, оглеждах се за динозаври, но най-големите зверове, които срещнахме бяха пеперуди.


Това е естественото джакузи, което открихме на Мийковска река. Реката беше издълбала много удобно корито, в което спокойно да се излегнеш и да се наслаждаваш.


Нямах бански, ама се бухнах направо с роклята. Така де!



Къщата ни се намираше точно в началото на екопътеката към връх Острец. Оказа се, че никак не е лесно да бъде покорен, но някои от компанията успяха след два-три опита. Гората беше доста трънлива и гъсто населена със сърни. Антон се срещна с една от 5 метра разстояние.

Аз бях най-доволна, че по пътя към върха открихме мента и мащерка и сега сме снабдени с чай за зимата.


А в къпинака открихме малко костенурче, излязло на разходка.


Порадвахме му се и го пуснахме да си ходи.


И аз хапвам къпинки - много сладки и ароматни бяха. 
 
Еленската прогноза за времето беше много точна - през цялата ни почивка камъкът остана сух и под него имаше сянка. Хубавото беше, че вечер ставаше хладно и на човек му се приискваше да се сгуши и да гледа горящия огън.


 
Докато малките позьори се фръцкат пред обектива, Антон намира библиотека в парка и си чете списания.


 Повечето от тези неща успяхме да ги направим, но ни останаха и за догодина.

Взехме си усмивка и търгнахме нататък.



 Купихме въдичка на Емо, защото реката беше пълна с рибки. Той беше много щастлив отначало, нямаше търпение да "набере рибки", но търпението му се изчерпа за около 5 минути.

Това е баба Кощрабанка, както я кръстихме ние. На втория ден, когато отидохме на реката с джакузито, се оказа, че местните идват тук да си перат чергите. В джакузито!


Обаче търпеливо я изчакахме да изпере и джакузито пак беше наше. Това беше най-страхотната спа-терапия - първо студената вода те масажира хууубавичко, а после лягаш на топлите камъни. Има чудесен ефект върху гръбнака и старите кокали.


Да, и дъга имаше! Знам, че звучи невероятно.

Едната сутрин излязох сама на разходка. Беше рано, хладно и вълшебно.


Пред мен - високи сини планини, около мен - уханна мащерка.....

    ..... по клоните катерички. Не се размина без инциденти, обаче. Тъкмо се дивях на природата и тя изненадващо ме захапа, приела образа на конски мухи. Ако не са ви гонили конски мухи през гора, няма да разберете ужаса ми. Само ще кажа, че онзи израз не е случаен.


 

През останалото време се пличкахме в басейна,


лежахме под крушата,

брахме къпини и билки. Направихме и опит да щурмуваме връх Чумерна, но се оказа, че по пътя има много завои и на Емо му става лошо. 
 
Наложи се да пътува на отворен прозорец като куче.






Както при всяка почивка, времето мина бързо. Но си обещахме догодина пак да отидем в село Лазарци. Така че през зимата ще ни топлят не само спомените, но и очакването на следващата ваканция.