Ваканция, ура!

Ако си мислите, че животът е в големия град, много бъркате. Животът се крие....... на село. Точно така. В най-малкото, най-безлюдното и запуснато селце има повече живот, отколкото в любимата ми Варна, както открих по време на семейната ни ваканция в Еленския балкан. За 7 дни имахме повече преживявания, открития и вълнения, отколкото съм имала тук за година. Видяхме диви животни, изгубихме се в планината, къпахме се в реката. Аз се почувствах отново като дете и май точно това е целта на ваканциите, а? Както едно време при баба и дядо. Но за да не говоря само празни приказки, ето и снимки, които по-добре от мен ще ви разкажат.

Това е дворът на къщата ни в село Лазарци - голям, зелен и само за игра. Е, добре де, правихме си също и барбекю, и доста ракийка изпихме.

Но там в планината ракията не хваща така и на сутринта не боли глава. Магия!

Имахме също палатка, разпъната на поляната пред къщата, където децата заспиваха всяка вечер на чист въздух под звездите.

Под сянката на тази круша си лежахме, четяхме и просто блеехме безгрижно към небето и планините наоколо.

 По въжето за простиране непрекъснато вървяха мравки - от къщата към крушата и обратно. Една вечер въжето се скъса и после видяхме, че всички мравки са се скупчили на стрехата на къщата и се вайкат. Поправихме мравешката магистрала и в природата пак се възцари мир и спокойствие.

По пътя към Христовския водопад.

На мен това място много ми напомняше на сцена от Джурасик парк. Честно, оглеждах се за динозаври, но най-големите зверове, които срещнахме бяха пеперуди.

Това е естественото джакузи, което открихме на Мийковска река. Реката беше издълбала много удобно корито, в което спокойно да се излегнеш и да се наслаждаваш.

Нямах бански, ама се бухнах направо с роклята. Така де!

Къщата ни се намираше точно в началото на екопътеката към връх Острец. Оказа се, че никак не е лесно да бъде покорен, но някои от компанията успяха след два-три опита. Гората беше доста трънлива и гъсто населена със сърни. Антон се срещна с една от 5 метра разстояние.

Аз бях най-доволна, че по пътя към върха открихме мента и мащерка и сега сме снабдени с чай за зимата.

А в къпинака открихме малко костенурче, излязло на разходка.

Порадвахме му се и го пуснахме да си ходи.

И аз хапвам къпинки - много сладки и ароматни бяха. 

 

Еленската прогноза за времето беше много точна - през цялата ни почивка камъкът остана сух и под него имаше сянка. Хубавото беше, че вечер ставаше хладно и на човек му се приискваше да се сгуши и да гледа горящия огън.

 
Докато малките позьори се фръцкат пред обектива, Антон намира библиотека в парка и си чете списания.

 Повечето от тези неща успяхме да ги направим, но ни останаха и за догодина.

Взехме си усмивка и търгнахме нататък.

 Купихме въдичка на Емо, защото реката беше пълна с рибки. Той беше много щастлив отначало, нямаше търпение да "набере рибки", но търпението му се изчерпа за около 5 минути.

Това е баба Кощрабанка, както я кръстихме ние. На втория ден, когато отидохме на реката с джакузито, се оказа, че местните идват тук да си перат чергите. В джакузито!

Обаче търпеливо я изчакахме да изпере и джакузито пак беше наше. Това беше най-страхотната спа-терапия - първо студената вода те масажира хууубавичко, а после лягаш на топлите камъни. Има чудесен ефект върху гръбнака и старите кокали.

Да, и дъга имаше! Знам, че звучи невероятно.

Едната сутрин излязох сама на разходка. Беше рано, хладно и вълшебно.

Пред мен - високи сини планини, около мен - уханна мащерка.....

    ..... по клоните катерички. Не се размина без инциденти, обаче. Тъкмо се дивях на природата и тя изненадващо ме захапа, приела образа на конски мухи. Ако не са ви гонили конски мухи през гора, няма да разберете ужаса ми. Само ще кажа, че онзи израз не е случаен.

 

През останалото време се пличкахме в басейна,

лежахме под крушата,

брахме къпини и билки. Направихме и опит да щурмуваме връх Чумерна, но се оказа, че по пътя има много завои и на Емо му става лошо. 

 

Наложи се да пътува на отворен прозорец като куче.

Както при всяка почивка, времето мина бързо. Но си обещахме догодина пак да отидем в село Лазарци. Така че през зимата ще ни топлят не само спомените, но и очакването на следващата ваканция.

Рожденият ден на Емчо

Ето, че се извъртя още една година. Моето малко момченце стана на възрастта, на която аз тръгнах на училище. Радвам се, разбира се. Не, как ще ми е тъжно, плача от радост. Може би малко.... Защото времето не се връща. Защото онова пухкаво и усмихнато бебе с едва подало се зъбче остана само на снимките. Той сега е голям и не винаги се съгласява да го прегръщам. Даже след седмица ще ходи на олимпиада! А за мен винаги ще си бъде моето малко момче.

Тук Емо си намисля желание, преди да духне 6-те свещички.

А сега - малко за тортата. След като изпълних поредица поръчки за торти по компютърни игри, си казах- стига! Децата трябва да бъдат деца. Така че информирах всички под 15 години, че вече ще им правя само торти по приказки. Да си призная - подбудите ми са малко егоистични. Просто аз много обичам всичките си детски книжки и нямам търпение да ги пресъздам в торти. Емовата торта първо щеше да бъде по книжката за Фердо мравката, която моят дядо ми четеше, като бях малка. После, обаче, сменихме темата на Финдъс, любима Емова книжка. Разказва се за дядо Петсън и неговото говорещо и много забавно коте Финдъс.

Емо беше щастлив и доволен, но другите ни гости бяха леко озадачени, защото не бяха чели книжката. Смятам, че ще се поправят и бързо ще си накупят всичките истории от поредицата, която и аз и Антон четем с удоволствие.

Есен, есен....

Есен, есен,

умиращ сезон......

Така се пее в една много популярна песен. Аз обаче не съм съгласна. За мен есента е сезон изпълнен с красота, а слънчевите есенни дни са може и най-красивите през годината. Тогава небето е най-синьо, а слънцето гали нежно и всички се извръщат към него с радост и вече не се крият под шапки и SPF 50. Тези дни са кратки и редки, затова са и ценни, като последната узряла ябълка на дървото, като последната хапка торта, като последните минути на съня.  Природата явно знае, че есента носи тъга на хората, затова се е погрижила да ни развесели с най-невероятните багри. Развихря се и маца със замах така, че да не остане незабелязано и последното червено-златно листенце. Да изживее всяко своя звезден миг, преди да се отрони и да повехне.

Обичам есента. Обичам красотата и спокойствието й. Снимките по-долу направих по време на една кратка ваканция в Априлци преди 5 години по същото време.

Тези снимки ме вдъхновиха за тортите, които ще ви представя. 

Първата беше за 70-ят юбилей на моя свекър. 

Тортата беше със сочни шоколадови блатове, шоколадов ганаш и мус от печена тиква. Не съм гледала рецептата  от никъде - просто реших, че тези вкусове ще си допаднат. Не сбърках. Получи се невероятно вкусна и ароматна торта, напълно достойна за юбиляра. Идеята за украсата дойде логично - есенна торта с есенни листа. За това ползвах досега неизпробвана от мен техника - изработване на шоколадови листа от кафяв и оцветен в оранжево бял шоколад. Получават се много реалистични листа, защото течният шоколад се намазва върху истински листа и след като се втвърди се обелва от шаблона. Върху него се е отпечатала всяка жилчица на листото.

Направих и едно персонално кексче от същите материали на моята снаха, която също имаше рожден ден по това време. 

 Следващите две тортички са детски и там вече много се изкефих, особено с Мечо Пух  и Прасчо, които си правят пикник на есенна полянка. Мечо Пух ми е любим герой, а съчетан с есента стана супер комбинация. Направих първо фигурките на двамата герои. После реших да ги пооблека, да не им духа есенният вятър. Сложих им плетени шалчета, а на Мечо и шапка. Захванах се с полянката. Исках да създава чувство на уют и топлина и да се вижда в нея точно това есенно слънце, което така обичам. Сложих Пух и Прахчо - както го нарича малкият ми син- на топло вълнено одеалце, тип "родопско". Сервирах им жълъди и мед, а също и торта. Наредих около тях оранжеви тикви и разпръснах листа. Не знам какво ще кажете, но на мен тази торта много си ми харесва.

 Тя беше за малкия Криси, който се роди точно преди една година. Боже, как лети времето!

Последната есенна торта беше за Василена, която вече е първокласничка, но все пак си харесва филмчето "Цар Лъв" и често си го гледа. Няма да крия, темата отначало ме затрудни. Нещо не можех да си представя как ще направя лъвчето. Резултатът от първия опит беше нещо по-скоро като котка. Според моите деца беше тигър. Както и да е - задраскахме и почнахме отначало. Вторият опит беше по-успешен, но от мен да знаете - лъв се прави по-трудно от мечка и прасе.

След лъва нещата вече тръгнаха по-лесно. Последваха Тимон и Пумба, разни треволяци и буболечки и тортичката беше готова. Всички гости я оцениха, а рожденичката беше много щастлива.

Та така завършва цикълът "есенни торти". Вече мирише на зима и Коледа се задава зад ъгъла, така че скоро започвам да пека камари с меденки. А пък кой знае, може и някоя торта със снежни човеци да врътна.