Slavy's Cakery

вторник, 2 август 2016 г.

Боровинкови (дни и) нощи


Фестивал на боровинките - звучи мило, забавно и някак невинно. Заглавието ни привлече веднага и решихме да отидем. Да, отчетохме че преходът до хижа Амбарица е 4 часа. Да, прочетохме че се намира на 1500 метра височина. И да, знаехме че нямаме особена подготовка. Стегнахме багажа.


Нарамихме раници, чували, постелки, провизии и дрехи като за една седмица.


 И тръгнахме по стръмната пътека към хижата.



Първите час-два минаха добре. Катерехме безстрашно хълм след хълм, шегувахме се, спирахме да се полюбуваме на гледката и да похапнем - нали средата вече беше зад нас. Но ..... колко сме се лъгали! Постепенно, заедно с падащия около нас мрак, приказките станаха все по-редки и повече приличаха на оплаквания. Лека-полека първоначалният ни ентусиазъм беше изместен от колебание и дори страх. От около час беше съвсем тъмно и вече чувахме музика откъм хижата, но пътеката нямаше край. Виеше се все така безцеремонно и стръмно нагоре. Чуха се предложения да нощуваме по път. От време на време ни задминаваха хора и обещаваха, че сме близо. Но не бяхме! С много "уф" и "ох" и "не мога повече", след близо 7 часа преход, най-после стигнахме заветната хижа Амбарица. Имахме сили само да разпънем палатките на мократа трева....
                                     
                                       А на сутринта видяхме ето това:



 Невероятно красива, изпълваща сърцето и душата с кислород гледка! Простор, тишина и нищо друго.

Пъстрите палатки, пръснати навсякъде по околните поляни, бяха като цветя сред гъстата 
трева. 

Е, имаше и много истински цветя. 

Някои от тях никога не бях виждала. Най-голямото удоволствие за мен беше да легна направо в тревата и да оставя буболечките да преминават невъзмутимо през мен, докато гледам облаците, препускащи на една ръка разстояние от мен в небето.



  А нощите.... Ах, тези боровинкови нощи, поляти с Борохито, обсипани със звезди, и огласени от прекрасна музика....



 Може би от надморската височина, може би от близостта до звездите, а може би и от акустиката на околните върхове, подплатени с вековни борове, но музиката имаше космическо звучене. Такова в равнината или в концертна зала никога не може да се постигне. Децата бяха впечатлени как така Теодоси Спасов кара кавала да звучи ту нежно, ту странно, ту като диво животно. Казах - майсторлък!


 Майсторлъка си можеше да прояви всеки желаещ - да рисува върху камъчета или кора от дърво, да издялка дървена лъжица, да направи горско елфче от шишарка...








 А най-големият майсторлък беше сутрешното приготвяне на хиляди мекици с малиново сладко, за които гладните фестивалници се записваха в дълги списъци и чакаха още по-дълги часове. Както каза един от участниците - мекиците се плащат не с пари, а с търпение!


И така, след толкова незабравими и непознати за мен емоции, дойде време да се сбогуваме с хижата,


с тучната ароматна трева


                       
и с приключението, наречено "Фестивал на боровинките". Да, никой не ни беше казал, че изкачването е толкова трудно. Че по пътя неведнъж ще искаме да се откажем. Но и никой не ни беше казал, как всяка една трудна стъпка си струва, дори само заради гледката отвисоко.

Ойларипи от мен, покорителката на първия в живота ми връх, Славяна!



Няма коментари:

Публикуване на коментар